Днес се събудих цялата в сълзи, тъжна тъжна, сънувах, че компютърът ми се е развалил необратимо и аз седя безпомощно пред безпощада на душата си млада и не мога да взема елементарно решение. Сериозно толкова емоционално свързана съм с този боклук, че сигурно ще го пазя до края в някой скрин или ракла. Колкото повече си минават годините, толкова повече ми е като в матрицата, ако наистина случките ни са програмирани, то програмистът доста си пада по мен, тъй като ми го начуква често откакто станах пълнолетна, голям комплимент няма що, снощи обещах да не го удрям на хейт заради моя соулмейт :* :* :* затова ето:
Потапяш се в собствените си сънища и мечти, собствената си лудост. Не било реално, не ни интересува, важното е да се чувстваме. Започнахме да се омагьосаме, всяка нощ преди да заспим отиваме на нашето си любимо място, един срещу друг, и така в сънищата си, в лудостта си всяка вечер се срещаме и си разказваме. Ммм обичам, когато ми разказваш. Понякога за звездите и космосите, за тези вътре в нас, друг път за старата дама, учила те е да свириш на цигулка някога. А аз в отговор, ти разказвах за омразата си да ходя до магазина, защото ме беше срам от продавачката, така и не пораснах достатъчно висока. В една от омагьосаните вечери ми разказа за най-красивите лилии... раждали се в най-мръсните блата. Винаги, винаги зад прекалената красота се криело нещо уродливо и злобно, дълбоко някъде в сърцевината. Винаги си се страхувал/а от прекалената красота, защото се била сприятелявала с демони и причинявали злини и тъга, никога не трябва да се доверяваш на прекалената красота, в края винаги наранява, такъв й бил нравът, бягай, бягай от нея.
Всяка вечер се срещам с един дух, не знам как се казва, даже не знам какви очертания има, мъж или жена, дете, но има сянка.
Няма коментари:
Публикуване на коментар