Знаеш ли, като малко момче си сглобих абаносова
машина, която само аз можех да управлявам, пътувайки през времена и
пространства. Преодолявайки портали между измерения, невидими за твоя
свят. Разкъсвах плодовете на вродената си любов към теб и оцветявах
машината в любимите ти цветове.
Знаеш ли, Карамел, всеки път, когато ми домъчняваха трапчинките ти,
се скривах между дъските на абаносовата си машина и самотно тихо те
проследявах. За да те разбера. Да разбера на какво се смееш още от дете,
да предизвиквам усмивките ти, когато станеш готова за срещата ни. Пуших
цигари, гледах те как растеш и търпях, докато ти обичаше, спеше,
целуваше и плачеше някой друг. Наблюдавах те, изучавах те, пазих теб и
сребърните мрежи в сънищата ни, където единствено се срещахме. Издишах
дим между шията и връхчетата на косата ти, колкото да ти дам знак, че ме
има и някой ден ще те науча да виждаш един нов цвят, нетипичен за твоя
свят.
Пясъкът в часовника се изтича, праха по предметите ги прави все по-кадифени. Загубвам се в липсата си по теб.
Няма коментари:
Публикуване на коментар