на една река разстояние

Наричал своята любима Карамел. Тя - река от светъл карамел без посока била. Река, която сънувал и говорил много преди да се срещнат. Той плувал. Тя пък плакала, то това е в природата на реките. И да слушат. И да помнят онзи сипкав глас, да го разпознават в тълпи гласове. Да знаят, че когато се срещнат, ще се слеят и ще пулсират и няма да искат да свършва. Ама всичко тук свършва. После много ще гледат тавана.
Гледам, не точка, ами пукнатини, цели мрежи от пукнатини по чужд таван. После гледам една стройна лампа. Аз я притежавам, тя пък свети много меко. После виждам, че е скъсана. После се сещам кой я скъса - котката Гошо, на Коста. После чух, Гошо скоро родил. Да, Гошо е жена, а мен тази планета малко ме отегчи. Мечти? Някога ще си направя дом. Дом е място, където мирише на печени чушки и никога не е самотно. Там да ме оставят да си върша работата мирно. Да му еба майката, дай ми свобода! Дай ми свобода! Дай ми свобода.
Карамел си разресва мокрите коси на слънце всеки 2-ри ден и обича да пие подледено уиски. Това са дребни пухкави подробности, които не се виждат с просто око. Трябва микроскоп. Да му еба майката, тези неща са фини.
Всички са луди, само аз съм наред!